Или как една учена глава може да се държи като тиква, без обратното да е възможно

Голямата Балинова лъжица[1]. С това ще запомня Божидар Димитров, който определя себе си като националист. Последното, само, е достатъчно да ти стане ясно, че подобен човек не може да бъде обективен учен. И понеже златните крави на българското минало са вече опитомени в по-голямата си част, той и другият клоун на българската наука – Николай Овчаров, постоянно търсят теле под вола. Единият търси надземно, другия подземно – но и двамата са известни както в професионалните среди, така и на културната общественост, като себични и прибързани учени, които искат да засенчат и затрият в прахта на миналото Тойнби, Шлиман и Евънс. Сега, за радост на всички, двамата титани глигани на родното минало се фанаха за гушите заради мощите на Йоан Кръстител.

В случая не е важно дали откритите мощи са на Йоан Кръстител или не. Двойният проблем се състои в това, че е дадена прибързана хипотеза, лансирана чрез медиите, а самите мощи, открити от български учени през XXI в., са върнати на църквата.

По първото мога да цитирам археологът Стюарт Скот, който заявява по отношение на подобни научни казуси следното: „За научния изследовател артефактът представлява само едно отделно късче информация, което предстои да бъде включено във веригата от данни, преди да се стигне до определен извод”. В случая, Б. Димитров отдавна говори за невероятните открития, които чакат българската наука на созополския остров и един прекрасен ден в едноседмична медийна кампания Йоан Кръстител възкръсна. Според Скот това е недопустимо нарушение на научната методология, която изисква:

  1. Проучване на проблема
  2. Формулиране на предварителна хипотеза
  3. Натрупване на нови факти от наблюдения и експертизи
  4. Формулирането на нова хипотеза
  5. Проверка на възможностите на новата хипотеза да обясни ситуацията

Сензационният научен подход, според последния, може да бъде разпознат по следните критерии:

  1. Прибързано обобщение – типично и за Димитров, и за Овчаров
  2. Позоваване на личен авторитет – най-любимото и типичното както за Димитров, така и за по-голямата част от българските хуманитаристи
  3. Умозрителна спекулация и фактическа грешка– част от черепа на Йоан Кръстител, в благороден обкова с кирилски надписи и днес се пази в двореца на турския султан в Истанбул, заедно с пръчката на Мойсей, меча на Давид, брадата на Мохамед и т.н. Никой не си е направил труда да сипе бензин в машината на времето, но дори не е подплатил изказванията си с факти.
  4. Неуточненост, инсинуация, невярно предположение – който иска да прави експертизи, аз съм сигурен в хипотезата си.
  5. Противоречие тук няма, но то е типично за историческия наратив на Димитров.
  6. Изопачаване или преувеличаване – характерно за медийните историци и археолози.

Другият проблем е хем по-интересен, хем по-особен. Светската наука е тази, която изгражда съвременната европейска цивилизация и то именно в противовес на църковния обскурантизъм. Затова прибързаното връщане на мощите, преди изясняването на ситуацията около тях, е акт на средновековно мислене, проявен от хора, които са призвани да изучават средновековния човек, а не да се държат като него. Остава утре Божидар Димитров, за да не обиди крепителната за нацията църковна институция, да афишира, че земята е плоска и има неоспорими доказателства, че е не по-стара от 7000 години. Тогава със сигурност неговият „колега” ще го изпревари и ще снима касовия филм „Българският Индиана Джоунс в страната на Антиподите”.

Странно е обаче как двама клоуни хвърлят звезден прах в очите на хората, а техните колеги мълчат като неми[2], поне да пишеха, ама ней се – на научната критика у нас се гледа с недобро око и ако имаш основателни забележки, най-много да те нарочат за катил. Простете – за шибаняк!


[1] Хипотезата за Балиновата лъжица е начален етап от псевдонаучните забежки на Божидар Димитров, който в средите на историците се споменава с насмешки под сурдинка. Лошо е, че никой не се осмелява да го изобличи в ненаучност. За съжаление хипотезата за Балиновата лъжица с годините се оформи като синдром, и всякакви предположения за случайна забежка се оказват неоправдан оптимизъм. Другото, което е характерно за Б. Димитров, че в своите научни трудове той почти никога не се позовава на исторически извори и библиографски източници.

[2] В процеса на публикуване излезе следния материал: http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3181831

Advertisements