август 2010


Разказ в картинки за европейския алкохолизъм и източния мистицизъм

Както се пее в една песен, часът беше някъде към десет, десет и нещо. Още не бях си отворил гуреливите очи, когато в парка на стадион Герена  се натъкнах на странна гледка. Като правило там се разхождат човекоподобни маймуни с футболни шалчета, полицаи люпещи семки и майки с перфектен маникюр и облечени по анцузи. На една пейка видях човек в необичайна поза и от минувачите разбрах, че това е Шри Накъркáн Ракиана – известният учител по йога – основател на подуянската школа КрЪкни Йога[1].


Както се вижда от снимката, позата Подуянски лотос е лесна за изпълнение и полезна за цялото тяло. Седнете на пейка, изпийте за тридесет минути шише ракия и ще усетите как тялото и умът ви се отпускат и сливат с асфалта. При постигането на поза лотос се достига до пълен баланс между прешлените на гръбнака, ставите се отпускат, температурата на тялото и кръвообращението се урегулират. Притесненията от заобикалящия свят се притъпяват, а после напълно изчезват. Както е видно от снимката, се сливаш и с природата. Очаква се, с покачването на безработицата в квартала, много хора да потърсят помощта на Шри Ракиана.

[1] При съставянето на този материал не бе наранен нито един човек или куче. Шри Ракиана не пожела да ми каже истинското си име и категорично отказа медицинска помощ. Той ме увери, че здравословното му състояние е комбинации от сложни фактори, които аз не разбирам, защото не съм негов последовател. Ако трябва да бъда честен, рядко съм виждал по-щастлив човек, макар че се беше понаакал. Последното най-вероятно е следствие от тоталното му сливане с природата.

Ако това Ви е харесало, гласувайте за него в Свежо.

Advertisements

Бил ли е Джони Деп в България? А на кой му пука? Е! Как на кой? На bTV! И то толкова много, че наистина, както се казва на журналистически жаргон, май доста „пресолиха манджата”. Освен това, новинарската истерия демонстрира и доста голяма доза медиен провинциализъм.

Американските войници напускат Ирак. На кой му пука? Няма значение, щом на bTV не му пука. Смахната работа!!!

Преди време властите в Румъния лансираха идеята за задължителното медийно разпространение на 50% положителни новини. Инициативата беше заклеймена като антидемократична и цензорска по същността си, че какво – все пак да говориш за черва по улицата е по-актуално за рекламодателя и зрителя, отколкото да говориш за черва в дробсърмата и агнешката супа.

Сега властите във Венецуела забраняват на един от най-старите вестници в страната, „Ел Национал”, да публикува фотографии, съдържащи кръв, оръжия и други сцени на насилие. Разбира се, както редакцията, така и много журналисти в латиноамериканската страна са против забраната. Че как? Ще им вземат най-скорописното перо. Или както казваше един колега „Добре, че го утрепаха тоя, че да си напълня страницата”. Въпреки различните политически форми на управление в България, Румъния и Венецуела, хищническите инстинкти на журналята са поразително сходни. Важното е да има кръв! И понеже знам, от опита си в новинарските форуми, че много хора ще ме заклеймят като комунист, ще дам обяснение на този феномен с помощта на Самюел Хънтингтън – един от главните теоретици на западната либерална цивилизация. Според него, съвременните медии са отлично запознати с универсалността на човешкия интерес към насилието, героизма, богатството, мистериите, любовта и секса „както и способността на мотивираните от печалба компании (предимно американски) да експлоатират този интерес в своя полза”. Така се достига до всесилната днес максима „добрата новина – не е новина”. Насилието и агресията в отношенията между индивидите, индивидите и институциите, между самите институции, между държавите, между човека и природата, изпълват цялото медийно пространство. В това очевидно няма нищо лошо, защото според Хънтингтън, Западната цивилизация е водеща именно благодарение на способността си да упражнява по-ефективно организирано насилие с всички средства и на всяко едно ниво.

Това е и причината да избягвам триадата „медии-насилие-реклама” и да търся все повече информация в блоговете. Не знам дали обаче и те няма да започнат да страдат от друг синдром – прекомерната ирония на отчуждения от „цивилизования свят” индивидуалист.

Или как китайците смесиха източния мистицизъм със западния капитализъм, за да изградят новият комунизъм. (снимка: web.orange.co.uk)

Голяма част от хората в България и Европа говорят с неприязън или страхопочитание за комунистически Китай. Те не знаят обаче, че капиталистическите идеи, прилагани от втората в световен мащаб икономическа сила, могат да бъдат доста по-страшни от развяването на червени флагчета и лозунги.

За какво говоря ли? Амиии, става въпрос за пейки с шипове, инсталирани в парковете на окръг Янтай, провинция Шандун. Така китайските власти искат да се справят с навалицата в парковете през почивните дни. Всеки безделник ще трябва да пусне монетка, ако иска да се опне на някоя от алеите. А ако на някой му се появят собственически чувства, след известно време ще трябва да се бръкне отново. И за капак на всичко, за да покажат колко са гъвкави, китайците признават, че са заимствали идеята от германския скулптор Фабиан Брюнсинг. Да живей революцията !!!

Дядо ми Ализандър Глен беше последният загинал космонавт от първия пилотиран полет до Марс. Въпреки, че мисията към Червената планета беше планирана повече от десетилетие и „Арго” излетя едва на 13 ноември 2022 г., нещата се объркаха почти веднага след старта, а после взеха непрогнозиран от никой обрат. Сега, когато косите ми са посивели от годините, на 1 януари 2101 година отварям заветната капсула на дядо. Прочетеното ме кара да се усмихна дълбоко в душата си – откачен старец. Но преди да ви споделя съдържанието, нека набързо да ви прочета откъси от мемоарите на баща ми, за да си поприпомним историята.

„На 7 юни 2023 г. „Арго” навлезе в орбита около Марс с екипаж от шест души – Алезандър Глен и Мариса Тейлър (САЩ), Юрий Ковальов и Таисия Терешкова (РФ), Джон Байерли (Великобритания) и Шарлоте Куансо (Франция). Два дена по късно, на 9 юни, корабът се приземи безаварийно в долината Гиза[1] и се подготви за едногодишен престой, но никой тогава не подозираше развитието на нещата, а спасителната капсула напусна Червената планета на 8 юли същата година само с двама души на борда.

Екипажът имаше пет основни задачи: инсталирането на биоферми в надуваеми балони, събирането на минерални проби, сондирането на микробиологичната среда, търсенето на твърда и течна вода, проучването на долината Гиза. Последната мисия беше доста спорна и повечето от учените в космическия център „Хюстън” си правеха шеги за зелени човечета и смятаха, че това е неоправдано разходване на ценни сили и ресурси. От Белия дом и Кремъл, обаче, им напомниха, че 20% от експедицията се финансира от медийни реклами по време на 12 часовите излъчвания от живота и работата на космонавтите и всички изследвания могат да се проведат с успех в този район, но интригата трябва да бъде запазена и за зрителите на земята.

Интригата наистина се запази! На 29 юни, при провеждането на геологични сондажи около прочутото Лице от Марс, Ковальов и Терешкова бяха поразени фатално в следствие на малка експлозия с неясен произход. Техните колеги и цялото население на планетата слушаха как агонизират в продължение на 27 минути, докато баща ми и британеца се пробваха да преодолеят в пясъчната буря с второто бъги четирите километра от кораба до Лицето. Те разбира се закъсняха, а когато стигнаха до мястото на инцидента, бурята беше толкова силна, че самите те се озоваха в положение за спасяване. Аз и всички земни зрители виждахме само кафяв фон от бързото движение на пясъка и чуваха ужасяващо пращене, нечленоразделни фрази от разговор, човешки възклицания и ужасяващ вой с неясен произход. Най-голямата изненада дойде след утихването на вятъра след около час. Байерли беше загинал в следствие на пробив във визьора на скафандъра, лицето се виждаше през пробива, а баща ми извади отвътре малко парче силикатова руда, което буквално беше нацепило предпазните стъкла на скафандъра. Тройното „погребение” обаче си заслужаваше, защото то промени историята на Земята. От силния вятър и от експлозията се беше разкрил фрагмент от металическа структура. Баща ми бръщолевеше несвързани неща, когато от Хюстън изключиха живото предаване. Но вече било прекалено късно и дядо ми показал пред близо два милиарда зрители по цялата планета малка инсталация с неземен произход и няколко артефакта, продукт на разумно същество, с доста странна форма и неясно предназначение. След тежки обсъждания, световните лидери взели решение, че проучването на обекта трябва да става при пълна прозрачност. Това не се случило, защото след около седмица Тейлър изчезнала безследно в района на „пирамидите”, а на дядо ми и на французойката било наредено незабавно да натоварят откритие до момента артефакти и да поемат към Земята. Според баща ми, „Арго” излъчва последния си сигнал две седмици по-късно на 22 юли 2023 г., а заедно с него пропаднало завинаги и „Златното руно”, открито от експедицията. Съобщението било кратко: „Няма да позволя това да се случи…”

По същото време 78-годишният тогава Ричард Брансън взел едно решение, което доста ускорило хода на историята. Той основал Mars Virgin, вложил в новото акционерно дружество 90% от капитала си и шумно обявил курс към Червената Гиза. Татко пише, че ако това се случило десет години по-рано, щяло да се сметне за старческо слабоумие, но през 2023 г. много хора последвали примерът му, а акциите на новата компания буквално взривили борсата. Марс Обзървър поел към Червената планета на 1 януари 2025 година, което накарало световните правителства и много компании да се замислят върху бъдещото си присъствие на „необитаемата планета”. Ставало въпрос за бъдещето на човечеството и кой ще усвои пръв неземната технология. А Брансън направил точно това, подпалил фитила и обявил „правото на първия”, използвано досега от всички изследователи от Великите географски открития до ден днешен. Вестниците раздухали огъня: „Брансън посяга на Марс”, „Тайни технологии в ръцете на милиардер”, „Кой ще догони Девицата” и т.н.

Това принудило ООН да вземе спешни мерки и да регламентира космическото право, но досега организацията нямала никакъв опит, като изключим напъните на един ситен налудничав човек от България на име Соломон Паси. Въпросът с космическото право бил разпъван близо година по безплодни кръгли маси, но успешното кацане на Марс Обзървър, който попаднал заради грешка на 160 км от Червената Гиза, и излитането на китайския „Шан Джоу” 9 пришпорили значително нещата. „Правото на първия” било признато, но в рамките на пропорционалната територия на всяка една държава. Обект на пълно „право на първия” оставали еквивалентите на земните водни пространства, които не попадат в зоните на държавно влияние. Така всички, освен Държавата Израел, останали доволни, а за последната бил направен специален анекс, че като космическа сила може да ползва разширение на „водните си граници” в размер от 68 морски мили. Така официално с гласуването на Международния закон за усвояване на космическите територии на 16 ноември 2025 г. започна нова ера в историята на човечеството – космическата.

Баща ми разказва още: „Нещата се развиха светкавично, почти като в първите десетилетия на XV в. когато стотици, а по-късно и хиляди авантюристи поели към Новия свят. В търсене на тайните на изчезналата извънземна цивилизация до началото на 30-те години се включили осем държави и три частни корпорации. През 40-те, освен тайни оръжия и съкровища, започна да се попълва Менделеевата таблица с редица полезни и ценни изкопаеми и макар никой да не откри нищо сериозно около Долината Гиза, от време на време, се появяваше някоя случайна муха, която да разпали интереса към темата. Разбира се, появиха се и откровени фалшификати, които въпреки очевидните си недостатъци, разпалвали с пълна сила Червената треска. На 1 юни 2041 г. за Червената планета заминал и първият изцяло частен фамилен кораб на холандското семейство ван Хутен. До този момент в Право на владение влезли петнадесет държави, деве корпорации, 112 души, извозени от Върджин Марс и 3021 души влезли във владение с посредничеството на сонда или марсоход.

Индустриалният възход на 40-те беше невероятен, защото световната икономика успя да смени за по-малко от десетилетие основните си приоритети. Военнопромишленият комплекс даде главни насока и ракетостроенето, и военната авиоиндустрия в най-милитаризираните държави започна да работи изцяло за новите инициативи. Още повече, че САЩ, Русия, Великобритания, Иран и дори Северна Корея постепенно се убедили в безсмислената безчисленост на скъпите си ракетни арсенали и започнали да използват ракетните двигатели на своите ракети-носители, за да не изостават в надпреварата. Гражданското машиностроене не изостана и авиационните, автомобилните и заводите за тежки верижни машини се преориентираха изцяло в производството на модули, марсоходи и тежки влекачи. През 2037 г. руснаците първи започнаха да предлагат частни решения за влизане в право – марсоходи Байкал с ракета носител Протон и домашно дистанционно управление чрез радиотелескоп.

След откриването на Хелий 4 и Хелий 5 най-богатите в света частни и държавни компании – енергийните, също смениха курса. Никой не е предполагал, че ерата на петрола ще свърши само за десет години, но BP, Шел, Шеврон, Коноко и другите мастодонти спряха да дълбаят в океана и се ориентираха изцяло нагоре.

Фондовата борса изживяваше втори разцвет – появиха се множество нови компании, които предлагат всякакви видове услуги, свързани с проучването на космоса. Изработването на инвентар и оборудване за дълги пътувания и автономен престой – биостанции, пречистватели, радиоантени, храни, софтуер, леки конструкции и какво ли още не. Много рязко, за по-малко от година, главните инвестиции се прехвърлиха от петрола, цветните и черните метали към деривати в космическата индустрия. Науката, особено практична, изживя сериозен прогрес – появиха се много откачени, но практични идеи и след инициативата на Индия по овладяването на Луната през 2042 г., полетите в космоса станаха нещо обичайно. Разбира се, не се мина и без инциденти и стотици хора намериха смъртта си в необятния космос и марсианските пясъци. Смъртта не уплаши никой и през 2045 г. 37% от БВП-то на планетата беше ангажиран пряко или косвено в овладяването на космоса.

През 2050 г., когато се роди моя милост, бил пуснат в действие първият атомен кръстосвач на името на „Ализандър Глен”, а паметниците на дядо ми били повече от тези на всички американски президенти взети заедно. Кръстосвачът започнал да доставя редовно стоки от първа необходимост, оборудване и хора. До средата на десетилетието САЩ и Русия разполагали с по 3 подобни кораба, Китай, Индия, Германия с по един, а Великобритания, Франция, Италия и още 9 европейски страни пуснали още един, с което полетите до Марс станали по-редовни отколкото трансатлантическите пътешествия в средата на XIX в. Откакто аз имам съзнателни спомени, космическите пътувания бяха нещо обичайно, както пише в любимите ми ретро романи – като да вземеш самолет от Лондон до Ню Йорк. И всичко това, като си мислих тогава, заради неукротимата воля на човечеството да се развива и да върви напред. В последствие, когато отворих възпоменателната капсула на дядо ми, светогледът ми се обърна на 180 градуса, а в душата ми заседна въпрос, който още не мога да разреша.

В титаниевата капсула, съхранявана при нотариус Исак Нисим в Ню Йорк с инструкция „да се отвори от най-близкия ми роднина през 2101 г.”, имаше прилежно навити на руло хартиени листове. Нотариус Нисим ме настани удобно в една от стаите на кантората си и с любезен жест се оттегли. Започнах да чета.

„Мило мое момче, държиш в ръцете си моята изповед, изповед за едно ужасно престъпление, което замислям отдавна и съм убеден, че ще успея да извърша. Всяко престъпление си има мотив, а моят мотив е повече от ясен. Руснаците успя да изпрати човек в космоса през 1961 г., ентусиазмът и състезателния дух беше страхотен и през 1969 г. американците кацнахме на Луната, 1971 г. русанците достигнаха Марс. В последствие, без да разбират, че в космосът е бъдещето на земната цивилизация, бюрократите и белите якички започнаха да намаляват бюджетите – за тях аеронавтиката и космонавтиката бяха просто част от предизборните кампании и рейтингите. Миналият понеделник – 12 август 2018 г., изстрелването на „Арго” бе отложено за трети път с 24 месца и аз вече реших окончателно – ще действам, ще създам една легенда, за да налея малко адреналин във вените на скапаните чиновници. Знам, че това, което върша е престъпление, но един ден човечеството ще ми е благодарно. Утре 21 август 2018 г. имам среща с мексиканците. Те ще „очистят” дизайнера Ник мак Камарън, който изработи за мен „извънземния” инвентар. Лудо хлапе, много е добър, никой няма да заподозре фалшификациите, а за експертизите – експертизи няма да има, защото няма да позволя това да се случи. Подозирам, че изпълнението на този план ще ме превърне в най-големия сериен убиец в историята на космонавтиката и аеронавтиката, но прогресът изисква жертви. Когато отвориш това писмо, трябва да прецениш, по това което се е случило, дали съм престъпник или герой или по-добре предай това съобщение на медиите – нека обществото прецени, как да ме съди. Постъпи както прецениш, но щом четеш това, значи съм успял и искам да придвижиш възмездяването на семействата на моите жертви. При нотариусът има инвестиционни инструменти, разпределени в шест сметки. Погрижи се те да стигнат до наследниците на жертвите.

Е това е – прощавай и нека Бог да ми е на помощ!

П.П. Ако планът ми не успее, вероятно няма да четеш това, защото белите якички ще са пуснали в действие атомните куфарчета.”

„Да, откачен старец! А сега аз трябва да решавам тежкия жребий. Да разруша един мит, да очерня един герой. Е да, ама не – жребият още не е хвърлен”.

Вдигнах масивната слушалка на античния телефон и повиках нотариуса.

–         Г-н Нисим, при вас за управление има шест сметки, на каква стойност е всяка една от тях.

–         Това са акции в различни предприятия на НАСА и РАКА и всяка една от тях е за на 250-300 милиона долара.

–         Уау, добра инвестиция! Моля Ви, ще Ви дам списък на шест лица. Издирете роднините им по пряка линия и осъществете прехвърлянето и на шестте дяла.

–         Г-н Глен, а капсулата?

–         Капсулата, капсулата! – Със сигурност щеше да е най-големият връх в журналистическата ми кариера. Но аз обичам легендите. – Капсулата се превърна в тежък жребий. Затворете я при същите условия до 2201 г., нека друг да реши какво да прави с нея.

Все пак всички имаме нужда от герои.


[1] Наречена така заради пирамидалните хълмове в района.

Или за това как българските издатели четат Евангелието

Този път не за политическата, а за издателската наглост ми е думата. Понеже напоследък са зачекнали господата от книжовния бизнес темата за авторското право, добре е да им се припомни, че въпросният нормативният акт не е създаден с цел да обслужва частните им бизнес интереси, а да осигури интересите и правата на всички участници в системата на книгата.

Но да си дойдем направо на думата! Купувам вчера за подарък „Български народни приказки” на издателство „Хермес”, отварям на гърба на титулната страница и А…!? Какво да видя там? Ами, там гордо се мъдри следното предупреждение: „Всички права на тази книга и библиотека „Имало едно време” са запазени. Текстът или откъси от него (болдът мой), както и търговската марка, не могат да се възпроизвеждат без съгласието на издателя”.

Подчинените на господин Вартоломеев, който в моята „Зоология на българските издатели”[1] заема ролята на възрастния хипопотам, обаче, са прочели само чл.3 от ЗАП – „Закриляни обекти”, но са забравили да погледнат следващия чл.4 – „Изключения”. Там изрично е посочено, че: „Не са обект на авторското право:

1. нормативни и индивидуални актове на държавни органи за управление, както и официалните им преводи;

2. идеи и концепции;

3. фолклорни творби;

4. новини, факти, сведения и данни”.

Тоест, когато става въпрос за Български народни приказки, „текстът или откъси от него” МОГАТ да бъдат възпроизвеждани ежеминутно, ежечасно, ежедневно без ничие съгласи, разрешение и одобрение[2]. А ако някой твърди обратно, можем да направим две предположения:

1.Въпросните приказки не са продукт на народно творчество и само подмамват клиентите, удряйки по националното им самолюбие;

2.Той е откровено нагъл и заслужава да бъде подведен под отговорност за въвеждане в заблуждение.

П.П. На предната корица на въпросното издание се мъдри момък в келтски одежди с двуръчен меч в ръце: . Последното е проява на двоен лош вкус – на издателя, че не е съобразил графиката на корицата с темата на книгата и мой, защото я купих.


[1] Предполагам, че повечето от вас ще се досетят, кои са младият хипопотам, жирафът и лешоядът, но затова някой друг път. Искам да подчертая, че не става въпрос за обида, а за метафора – важното е, че щом имаме джунгла, трябва да имаме и обитатели.

[2] Не трябва да се забравя, че повечето от стабилните издателства в България, започнали дейността си в началото на 90-те г. на XX в., има за какво да се червят по отношение на авторското право в началния период от съществуването си.

Или как една учена глава може да се държи като тиква, без обратното да е възможно

Голямата Балинова лъжица[1]. С това ще запомня Божидар Димитров, който определя себе си като националист. Последното, само, е достатъчно да ти стане ясно, че подобен човек не може да бъде обективен учен. И понеже златните крави на българското минало са вече опитомени в по-голямата си част, той и другият клоун на българската наука – Николай Овчаров, постоянно търсят теле под вола. Единият търси надземно, другия подземно – но и двамата са известни както в професионалните среди, така и на културната общественост, като себични и прибързани учени, които искат да засенчат и затрият в прахта на миналото Тойнби, Шлиман и Евънс. Сега, за радост на всички, двамата титани глигани на родното минало се фанаха за гушите заради мощите на Йоан Кръстител.

В случая не е важно дали откритите мощи са на Йоан Кръстител или не. Двойният проблем се състои в това, че е дадена прибързана хипотеза, лансирана чрез медиите, а самите мощи, открити от български учени през XXI в., са върнати на църквата.

По първото мога да цитирам археологът Стюарт Скот, който заявява по отношение на подобни научни казуси следното: „За научния изследовател артефактът представлява само едно отделно късче информация, което предстои да бъде включено във веригата от данни, преди да се стигне до определен извод”. В случая, Б. Димитров отдавна говори за невероятните открития, които чакат българската наука на созополския остров и един прекрасен ден в едноседмична медийна кампания Йоан Кръстител възкръсна. Според Скот това е недопустимо нарушение на научната методология, която изисква:

  1. Проучване на проблема
  2. Формулиране на предварителна хипотеза
  3. Натрупване на нови факти от наблюдения и експертизи
  4. Формулирането на нова хипотеза
  5. Проверка на възможностите на новата хипотеза да обясни ситуацията

Сензационният научен подход, според последния, може да бъде разпознат по следните критерии:

  1. Прибързано обобщение – типично и за Димитров, и за Овчаров
  2. Позоваване на личен авторитет – най-любимото и типичното както за Димитров, така и за по-голямата част от българските хуманитаристи
  3. Умозрителна спекулация и фактическа грешка– част от черепа на Йоан Кръстител, в благороден обкова с кирилски надписи и днес се пази в двореца на турския султан в Истанбул, заедно с пръчката на Мойсей, меча на Давид, брадата на Мохамед и т.н. Никой не си е направил труда да сипе бензин в машината на времето, но дори не е подплатил изказванията си с факти.
  4. Неуточненост, инсинуация, невярно предположение – който иска да прави експертизи, аз съм сигурен в хипотезата си.
  5. Противоречие тук няма, но то е типично за историческия наратив на Димитров.
  6. Изопачаване или преувеличаване – характерно за медийните историци и археолози.

Другият проблем е хем по-интересен, хем по-особен. Светската наука е тази, която изгражда съвременната европейска цивилизация и то именно в противовес на църковния обскурантизъм. Затова прибързаното връщане на мощите, преди изясняването на ситуацията около тях, е акт на средновековно мислене, проявен от хора, които са призвани да изучават средновековния човек, а не да се държат като него. Остава утре Божидар Димитров, за да не обиди крепителната за нацията църковна институция, да афишира, че земята е плоска и има неоспорими доказателства, че е не по-стара от 7000 години. Тогава със сигурност неговият „колега” ще го изпревари и ще снима касовия филм „Българският Индиана Джоунс в страната на Антиподите”.

Странно е обаче как двама клоуни хвърлят звезден прах в очите на хората, а техните колеги мълчат като неми[2], поне да пишеха, ама ней се – на научната критика у нас се гледа с недобро око и ако имаш основателни забележки, най-много да те нарочат за катил. Простете – за шибаняк!


[1] Хипотезата за Балиновата лъжица е начален етап от псевдонаучните забежки на Божидар Димитров, който в средите на историците се споменава с насмешки под сурдинка. Лошо е, че никой не се осмелява да го изобличи в ненаучност. За съжаление хипотезата за Балиновата лъжица с годините се оформи като синдром, и всякакви предположения за случайна забежка се оказват неоправдан оптимизъм. Другото, което е характерно за Б. Димитров, че в своите научни трудове той почти никога не се позовава на исторически извори и библиографски източници.

[2] В процеса на публикуване излезе следния материал: http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3181831

Следваща страница »