Две думи по въпроса, провокирани от дискусията във в. „Култура”

Ровейки се системно в историята на световното и родното книгоиздаване, установих, че нашите професионалисти в тази сфера възприемат наистина само „положителните практики”, но с една уговорка – само „положителните практики”, които им изнасят, които ги улесняват, които ги правят по-богати. Няма да изказвам моето лично мнение за авторското право, а само ще дам две предложения на българските издатели. От тяхното изпълнение зависи и правото им да имат претенции върху авторското право.

От години вменяваната незаинтересованост на читателите спрямо книгата, всъщност, до голяма степен е свързана с нежеланието на издателите да разберат, че публичното й, безплатно ползване е форма на реклама. Не случайно в различните статистически проучвания, които съм преглеждал през годините, „препоръчано от приятел” е един от най-силните мотиви за закупуването на нова книга. В това отношение грехът на родните издатели през последните 20 години към библиотечната система в страната се състои в постоянното нарушаване на Закона за задължителния депозит. По този начин те пренебрегват правата на читателите, които всъщност са основните рекламни агенти на тяхната продукция[1]. Като изключим вековната максима, че когато искаш да имаш „авторски” права, трябва да имаш и „читателски” задължения, ще преминем и направо на предложението – в САЩ (най-големия книжен пазар в света) авторското право влиза в сила, само след като издателят внесе депозитните бройки в Конгресната библиотека.

Слушал съм мнения на най-видните ни издатели по този въпрос – тяхното отношение е свързано с тоталното пренебрежение на депозитната система и с няколко каруцарски реплики. Е господа, щом не депозирате, „Читанка” депозира вместо вас – в това според мен е и бъдещето на депозитната система на XXI в. Издателят не губи бройки и време, технически е възможно и по-удобно, а може и законодателно да се регламентират отчисленията за колективно управление на авторските права, а не като е досега в „пълен мрак”, читателят ползва безплатно съдържанието за некомерсиални цели, авторът взима пари, а издателят получава реклама. След време последният отива в небитието, защото единственото, което го крепи в новата информационна среда е заложеният срок на авторските права.

Второто предложение е доста авангардно, по скандинавски. Авторското право за едно издание да се признава на издателя само след внасянето на специална декларация, че последният е заплатил полагащия се според закона авторски хонорар. В България не успяхме да се справим с консигнационната система, която междувпрочем също е по ръба на закона. Това обаче не означава, че не трябва да има апели за край на интелектуалната и творческата консигнация, която се практикува масово от родния издател и създава аномалии в системата на книгата. Око за око, право за право!


[1] Общото мнение, че четенето в библиотека излиза по-евтино на читателите е вярно само на пръв поглед. Разходите, свързани с пътуването и престоя в библиотеката, като правило, се равняват на 50% от стойността на една стандартна родна книга в обем от 120 до 220 страници. Поради тази причина, по-голямата част от библиотечните читатели филтрират издателската продукция, за да могат в последствие да закупят за домашно четене само заглавията, които наистина ги интересуват. Тази система в България е опорочена поради липсата на средства за текущо каталогизиране, но и заради несериозното отношение на издателите към депозитната система. Кой печели и кой губи – преценете сами!

Advertisements