юли 2010


Две думи по въпроса, провокирани от дискусията във в. „Култура”

Ровейки се системно в историята на световното и родното книгоиздаване, установих, че нашите професионалисти в тази сфера възприемат наистина само „положителните практики”, но с една уговорка – само „положителните практики”, които им изнасят, които ги улесняват, които ги правят по-богати. Няма да изказвам моето лично мнение за авторското право, а само ще дам две предложения на българските издатели. От тяхното изпълнение зависи и правото им да имат претенции върху авторското право.

От години вменяваната незаинтересованост на читателите спрямо книгата, всъщност, до голяма степен е свързана с нежеланието на издателите да разберат, че публичното й, безплатно ползване е форма на реклама. Не случайно в различните статистически проучвания, които съм преглеждал през годините, „препоръчано от приятел” е един от най-силните мотиви за закупуването на нова книга. В това отношение грехът на родните издатели през последните 20 години към библиотечната система в страната се състои в постоянното нарушаване на Закона за задължителния депозит. По този начин те пренебрегват правата на читателите, които всъщност са основните рекламни агенти на тяхната продукция[1]. Като изключим вековната максима, че когато искаш да имаш „авторски” права, трябва да имаш и „читателски” задължения, ще преминем и направо на предложението – в САЩ (най-големия книжен пазар в света) авторското право влиза в сила, само след като издателят внесе депозитните бройки в Конгресната библиотека.

Слушал съм мнения на най-видните ни издатели по този въпрос – тяхното отношение е свързано с тоталното пренебрежение на депозитната система и с няколко каруцарски реплики. Е господа, щом не депозирате, „Читанка” депозира вместо вас – в това според мен е и бъдещето на депозитната система на XXI в. Издателят не губи бройки и време, технически е възможно и по-удобно, а може и законодателно да се регламентират отчисленията за колективно управление на авторските права, а не като е досега в „пълен мрак”, читателят ползва безплатно съдържанието за некомерсиални цели, авторът взима пари, а издателят получава реклама. След време последният отива в небитието, защото единственото, което го крепи в новата информационна среда е заложеният срок на авторските права.

Второто предложение е доста авангардно, по скандинавски. Авторското право за едно издание да се признава на издателя само след внасянето на специална декларация, че последният е заплатил полагащия се според закона авторски хонорар. В България не успяхме да се справим с консигнационната система, която междувпрочем също е по ръба на закона. Това обаче не означава, че не трябва да има апели за край на интелектуалната и творческата консигнация, която се практикува масово от родния издател и създава аномалии в системата на книгата. Око за око, право за право!


[1] Общото мнение, че четенето в библиотека излиза по-евтино на читателите е вярно само на пръв поглед. Разходите, свързани с пътуването и престоя в библиотеката, като правило, се равняват на 50% от стойността на една стандартна родна книга в обем от 120 до 220 страници. Поради тази причина, по-голямата част от библиотечните читатели филтрират издателската продукция, за да могат в последствие да закупят за домашно четене само заглавията, които наистина ги интересуват. Тази система в България е опорочена поради липсата на средства за текущо каталогизиране, но и заради несериозното отношение на издателите към депозитната система. Кой печели и кой губи – преценете сами!

Имало едно време в едно далечно царство, в едно старо господарство една кръчма. Тя била забутана през девет планини в дванайсета, през 8 реки в 13, в едно малко село, сгушено в покрайнините на дъбова гора. В кръчмата, която всъщност била най-обикновена бира скара, работил кръчмар. Но това не бил какъв да е кръчмар, а горд питиепродавец с цели три висши образования. Викали го Прокопи Искренов, на кратко – Бай Прокопи. Не че можело да се разбере по дрехите, че бил нещо по-така – плешива лъскава глава, бяла престилка и мазна кърпа на колана, но го издавали големите увеличителни стъкла, които носел над носа. А зад широкия излъскан тезгях, наред с табелките „бира плюз две кювте – 2 и 50 гроша” и „пий на сфоя отговорност” се мъдрили три обрамчени и оплюти от мухи дипломи. От тях ставало ясно, че Бай Прокопи е висшист-специалист по Класическа филология, бакалавър по Публична администрация и магистър по Право на безправните.

Много хора зяпаха тапиите и се чудиха, не защото не вярваха на очите си, а от уважение и преклонение. Та в малкото горско село нямаше университет, нямаше дори и училище, само клуб за пощенски гълаби, в който дечурлигата киснеха след паша. Нямаше университет и в Тъмнидупково – най-близкия град, а Бай Прокопи беше ходил чак до Престолнината, където благодарение на бащиното имане беше се изучил. Много беше той видял и много препатил, та всички, кой каквато грижа имаше, все „Айде жена, ще ида при Бай Прокопи за съвет” и буф – право в кръчмата.

–         Кравата нещо не пуска мляко бе бай Прокопи – питаше го един.

–         Според Хезиидиот, една субстанция не се трансформира в друга, – отговаряше той – Дай на кравата да пие мляко и после ще доиш на воля.

–         Бреее… цъкаше  човечеца – много чело много знай. И хукваше към мандрата с празния гюм.

–         Абе боляринът от Голямата вила натисна дъщерята и после не я взе – пита друг.

–         Оооо, ожени я в Бъркочево, кой ти знае там чиста ли е нечиста ли е, пълна ли е празна ли е. И човека стяга зестра и чеиз и тича в Бъркочево, щото знае се: булка ли е, нива ли е, кесия ли е – при болярина от Голямата хижа празно нямаше.

И тъй съветваше той хората ден подир ден, от сряда до неделя, подпрян на тезгяха или бършейки с мазната кърпа големите калени халби. Но най-интересно ставаше в понеделник на обяд. Тогава от Тъмнидупково пристигаше глашатай-вестоносец и гръмко сред облаците пътна прах, които се сипеха от плаща му, ревеше на селския площад царските заповеди, новите такси и вестите от царството.

– Поради кризата и поскъпването на разходите по събирането и употребата на дъждовна вода, Негово височество цар Тиквоглав нареди да се увеличат таксите за пробиването на кладенци и поставянето на изворни чучури.

– Вчера на пътя от Престолния град до Цапнидупково, край село Криво дере беше обран мандраджията, крадците не бяха заловени, но се подозира, че става въпрос за организираната престъпна група на бившия първенец по мятане на копие Мармаладжо. Жандармите водят разследване.

– Реклама: Медените питки на Дядо си обиколиха вече нивата – време е и вие да вземете от тях. Полезна за хора без зъби и социално слаби, които нямат пари за зъболекар и протези. Търсете в местната кръчма.

– Помогнете на Малката кибритопродавачка. Всеки закупен кибрит в царството ще помогне да купим обувки за зимата на малкото момиче. Така, всички заедно, ще създадем една красива приказка. Кампания на Първия министър на негово царско височество. Цена на кибрита без ДДС – 1 грош.

– Дайте чаша вода, че прегракнаххх.

– Застрахователна компания „Лъв”, съвместно с гилдията на свободните пазачи от Криво дере предлагат  нова застрахователна услуга „Пътувай безопасно” вече и на половин цена. Според представител на компанията, така броят на опасните пътувания със сигурност ще намалеят.

– Поради липсата на достатъчно престиж, царският двор взе решение да закупи 20 нови карети, които да обслужват сюзерена, семейството и двора. Старите карети ще бъдат обявени на прозрачен търг, в който ще може да участва всеки жител на царството. Според пресцентъра на двореца, новата мярка ще увеличи шансовете на принцеса Грозиета за успешен династичен брак, което може и да сложи край на разразилата се криза.

– Последна новина – викна глашатая вече на пътя за обратно. – Заради бюджетния дефицит царският бирник ще минава вече два пъти седмично. Царската хазна приема вече и преносим битов инвентар, керемиди и тухли, умрели животни за екарисажа и …

Защо ли бягаше? Никой от селяните не помръдна от мястото си.

–         Ти имаш ли керемиди бе Кочо, а ..

–         Ааа…, какво каза накрая глашатая за труповете

–         Абе зъби приемат ли …

–         Да питаме Бай Прокопи – той знае.

И всички дружно хукваха към  „Пробития галош”. На въпросите Бай Прокопи отговаряше по философски – не така отгоре, отгоре.

– Вземете си първо по едно и мене ме слушайте, няма да се оправи тая работа. И кмет да ме направите и настоятел, аз ги знам тия работи, не отиват на добре нещата. Ето на, щом кибритопродавачките го закъсаха, а газените лампи поскъпват, къде ще му излезе края. Но от нашто царство по-велико няма, шото е първото… Наздраве… първото царство тука тъй по тия земи, а и Кочо ей го казан прави, мене ме цака, а пък аз тук за вас всичко – майка и баща. Обърни наденичките, бе келеме, ше те… Та за какво, а да наздраве. Политиката е голяма игра ви казвам, но тия обири не са с нея свърза… и така докато не се пресушеше и последната халба и газеничето не угаснеше.

Селяните се прибираха по мръкнало в порутените си къщурки и мислеха… „Ей няма работа, няма и пари, ей го утре и за две бири няма да имам, а Бай Прокопи, Бай Прокопи на вересия не дава – все пак не е случаен човек – висшист е, голяма работа.

И тъй заспиваше във вторник малкото селце, в далечното царство, сгушено в полите на стария Балкан, който отдавна спеше спокойно, без да е запомнил ни могъщите царе ни старите царства.

Или как българските социалисти, по погрешка, погребаха социализма на XXI в.

Седнали ония ми ти видни социалисти да решават как да спасят държавата. Мислят, мислят и какво да измислят. „Ще плашим обществото със сравнения и то ще се светне”. И понеже и те не знаят социалисти ли са, бивши комунисти ли са или са просто социопати, започнаха да говорят глупости. Ама те никога не са били силни в сравненията, а за самоидентичността си вече и дума не могат да обелят – съвсем заплещиха глупости. „Бойко Борисов приличал на Уго Чавес, а последният се дразнел, че го сравнявали с родния премиер”. Ами ше се дразни бе г-н, опа другарю Петков, нали човекът все пак е социалист, а не е от семейството на либералните партии в Европа. Вие поне, докато бяхте министър на вътрешните работи и ходихте да „плувате” в басейна „Спартак”, изобщо не ви пукаше с кой ще ви сравняват. Така и не намерихте смелост да кажете на хората мутра ли сте или ченге.

Вие на вашия пленум, вместо да се радвате, че Бойко прилича на Уго (и двамата са колеги по пагон), сте седнали да се притеснявате[1]. Ами така поне социалистическата революция най-сетне ще победи и в България.. На другаря Петков трябва да припомним и думите на Уго Чавес: „Ние не можем да изградим социализма просто с едно махване на вълшебна пръчица. Социализмът – това е процес на ежедневно съзиждане”. Да г-н/д-р Петков, а не на среднощно пикаене по фонтаните.

Сега чакаме Яне Янев с насмешка да сравни Бойко Борисов с Жан-Клод Юнкер – тогава съвсем ше се обиди човека, може и оставката, дето си я носи в джоба, да си хвърли.


[1] Partido Socialista Unido de Venezuela, PSUV – е най-голямата социалистическа формация в Западното полукълбо

Текст: На който не му изнася в цирка, да си обира крушите!

Бойкобас Борибас метна нервно в ъгъла непродадените билети. „Мдаа, циркът не отива на добре”, мрачните мисли минаваха една след друга като буреносни облаци в натежалата му глава. Той се загледа в полумрака на разхвърляния фургон. „Нещо трябва да се промени! Едно е да викаш гръмогласно пред касата и да привличаш хората, съвсем друго е обаче когато те седнат по пейките и видят, че трупата не струва пет пари”. Приходите ставаха все по-мизерни, разходите все по-големи: овес за старите понитата, банани за младите маймунки, банички за ненаситните монтажисти, храна за тлъстите котараци-въжеиграчи и тн. и тн. Европейското турне също пропадна с трясък и то какъв. Шатрата се напълни, хората с костюми – не какви да е, седят, чакат с нетърпение и … Шоуто започна, но само как!? Още в началото на номера с русалката от публиката се изправи една жена и гръмогласно се провикна на перфектен английски:

–         Това не е русалка, та тая дори не умее да плува. Да танцува – да, но не и да плува.

Борибас веднага я позна. Това беше една от бившите гимнастички на трапец, която той така лекомислено изостави преди няколко години. Това обаче нямаше никакво значение, всичко се сгромоляса, хората метнаха пуканките и захарния памук и с гръм и трясък си тръгнаха. „Не изкарах пукнато евро, а разходите си вървят”.

Цирковият уредник си сипа двойна доза парцуца, разгърна едно спортно списание, но и това не изгони мрачните чудовища на провала. „Русалката е бита карта, дори в нашенско вече няма да мога да я пробутам за жената-риба. Но кой да я замести?” Рокадите не бяха силната му страна, кадри липсваха – кофти материал. На всичкото отгоре бившият клоун Сергей постоянно тръбеше наляво, надясно, че Борибас и трупата му са некадърници и мошеници. Фокусите вече не можеха да привлекат дори старите баби в цирк „Българан”, а разходите си вървяха безспир.

На всичкото отгоре една групичка нагли хлапета постоянно прескачаха през оградата, вмъкваха се под шатрата, гледаха без пари изпод седалките и от време на време измъкваха по някой портфейл от зрителите. „Знам ги аз кои са и така ще им издърпам ушите, че свят ще им се…”, разлюти се в размътените си от ракията мисли цирковият уредник, „ще сложа камери навсякъде и пиле няма да може да прехвръкне – гледаш – плащаш”. Циркът обаче се празнеше от ден на ден, ето миналата седмица метнаха яйце по Нико Щангата, а той една хилка, как да не му се присмее човек. И природозащитниците пискаха, че мъчил животните и изобщо – мъка.

–         Сетих се, изгърмя гласът на Борибас в празния цирков фургон.

„Ще махна Нико от щангите и силовите, ще ги дам на бате Аню пазача и ще го назнача за русалка. Да, мъж-риба досега никой не е виждал! Циркът ще се пълни”, мислеше си той докато огнената вода го унасяше в невротична дрямка – „а ако магьосницата Кристалина си вземе разрешителното за приложни магии, и ново европейско турне може да…, парите ще потекат, но полека! Криза е…”. Борибас захърка тежко върху разхвърляното си бюро и му се присъни, че напуска завинаги цирк „Българан” под бурните аплодисменти на тълпа от хора със зашити уста. От сцената тъжен и със сълзи на очи му махаше неговият баща – старият Карабас Барабас.

Януари 2010 г.

Дори и с новите технологии, винаги има опасност да дерейлираш:)

Возя се сутринта в претъпкания стар трамвай и дремя. Не забелязвам нито хубавите момичета, нито изнервените пенсионери, които се бутат и мрънкат. Спираме в задръстването и по пътното платно ни настига автомобил без водач. Понадигам се и си викам „Сигурно е от английските, с волан отдясно и затова не виждам шофьора. Поразтърквам очи опулвам се, но не – водач няма. И каква ти английска – стара раздрънкана и ръждива волга, волга ама с емблема на мерцедес и с алуминиеви джанти. Викам си на акъла: “Булевард „Мадрид“ е наклонен, сигурно са я забравили изключена от скорост и тя се е спуснала по инерция”. Доближавам се до стъклото и гледам с интерес. Не, няма такова нещо. Колата си беше спряла като трябва в лентата, двигателят ръмжеше и чакаше зелената светлина. Отзад се возят двама души и оживено спорят, карат се даже. Единият по-слаб с бузки като на борсук и очила, а другия як, с тежък бичи поглед и масивна челюст.

Тръгна трамваят, тръгна и волгата – брее, странна работа, ще се утрепят тия двамата. Отварям прозореца да им подвикна да внимават, но вместо това ме блъснаха крясъците им.

–        Аз смятам, че, ако завием отново наляво, в крайна сметка ще стигнем напред и надясно.

Волгата криволичи ама се движи напред. Отново червен семафор, отново скърцане на спирачки и тромавата машина спря.

–        Аз пък мисля, че след като се движим в столицата, АЗ трябва да определя накъде да тръгнем. Ще поемем надясно, пък където стигнем – стигнем. – Заяви авторитетно онзи с бичия поглед и си кривна леко главата настрани.

–        Аз смятам, че след като се возя по-отдавна в тая машина и тъй като е руска марка, трябва аз да определям курса…

Отново тръгнахме и чак тогава видях, че след волгата тичаше още един господин. Висок, кльощав с орлов нос и корона на главата. Той панически крещеше.

–        Ей не ме забравяйте и аз искам да се возя. Всеки път обаче когато настигаше колата, аха да се качи и короната му се катурваше на земята. Той се наведе да я вземе, а Волгата тръгне и мине сто метра по булеварда.

И така по цялата дължина на парка „Заимов“. Брее, ама кой я кара тая кола? Накрая вече, преди да минем, тя зави по рязко, леко чукна едно претъпкано кошче на тротоара и го откърти, после пак се върна в средата на платното. Двамата продължаваха да спорят и да се карат, без дори да забележат инцидента. Аз възмутено им подвикнах през прозореца:

–        Абе, момчета ще се утрепете, слезте от тая волга и се качете при хората в трамвая. Той ще ви закара на правилното място.

Юни 2009 г.

П.П. Както рабрах по-късно, момчето с очилата слезло и оня дал с бясна газ напред. Дано не сгази някой, така като се е разбързал.