Музейният уредник в Отдел „Екзотични сбирки“ на Пангалактическия природонаучен музей вече беше посивял от ярост. Той не можеше повече да сдържа нервите си и затова изстреля в лицето на своя опонент

-Престани да увърташ! Не мога да разбера, наистина,… защо изобщо се измъчваш. Продай оборудването си и си намери истинска работа – продавай плодове на пазара, готви, поправяй уреди, но за бога, не ми носи повече накълцани експонати!

Той изключи холограмния проектор и нервно бутна кутията с експонати по излъскания тезгях. Смирла, който винаги вярваше, че е жертва на лошо отношение, освен когато не го сполиташе директно лошата съдба, отговори рязко, за да звучи по-убедително. Един отчаян последен щурм в опита си да получи някакви кинти, за да може да просъществува една седмица и да финансира следващата си експедиция.

-Виж какво Зной Ла! За пореден път ти повтарям, че трябва да се запишеш на курс по обща космическа ботаника. Тази планета е извън пръстените на Дорифире и там бозайниците са с по три крака и …

Зной Ла, невероятно едър за расата си екземпляр, избухна в неудържим смях, а от устата му изхвърчаха литри лепкава слюнка. Той се надигна тежко на предните си крайници и саркастично изпуфка.

-Ооо Смирла, ще ме убиеш! Не знам къде трябва да се запиша аз, но със сигурност ти трябва да се запишеш на курс по фотография! Не струваш братле, а кадрите ти са пълен боклук!!! Ти си просто един касапин – все режеш някоя част от образците. Кракът, както и да е, но защо е с половин рог отляво, а…!? Знаеш ли, чака ме работа! Така, че… – опашката зад Смирла вече негодуваше и много от чакащите довършиха изречението на уредника – всеки посвоему:

-…Праждосвай се;

-…Разкарай се некадърник;

-…Иди и продай тази пихтия на екзотичните ресторанти при кейовете.

-Млъквайте тъпаци – ревна в яда си фотографът, с усилия намести експонатната кутия върху транспортната микроплатформа и се заизнизва към изхода с наведена глава.

Докато стъпваше по зеления мокет, вътрешно си представяше, че той е намазан с лепило, а носът му оре като плуг по жулещата му повърхност. Само веднъж се осмели да вдигне поглед, но веднага съжали дълбоко. Посрещнаха го десетки очи, изпълнени с насмешка и задушлива киселинна ирония. Ушите му бучаха, затова не чуваше подигравателните подмятания, но беше сигурен, че те висят като отровни паяци, закачени на невидимите си нишки за мръсния олюпен таван на Бюро „Комплектуване“ на музея. Бутайки тежката врата на изхода, той си обеща, че следващия път ще се завърне триумфално и ще донесе образци не само на странните четириноги, но и на техните още по-странни двуноги господари. В разнебитеното му съзнание, устойчивият материк на прагматизма все пак отчете, че, въпреки публичното унижение, не е толкова лоша идея да пробута част от заснетото животно на ресторантите по крайбрежието, за да изкара някви кинти!

~~

                Директорът гледаше в нищото през огромните прозорци на кабинета си. Той бавно потропваше с трипръстата си ръка по масивното иридиево бюро. В атмосферата се носеха негативни електрически заряди, които всеки момент щяха да подгонят пламъци по изрисуваните с мед, месинг и бронз сиви стени.

-Чакам отговора ти Зной Ла Марабуси!?

-Нито един за последната галактическа година – отговори му служителят и така стисна униформеното си кепе, че пръстите му проникнаха през материята.

-Е, толкова трудно ли беше? – Саркастично подметна директорът. – Да, трудно е да си признаеш, че си некадърник, но в това няма нищо срамно – просто голата истина и нищо повече! – Абаносовите фасетъчни очи на директор Ирли Лирх пронизаха като шишове шефа на Бюро „Комплектуване“ и той плахо отрони.

-Но сър, аз …

-Ти !?! Ти, си без значение! Щом не можеш да намериш нови непознати видове, експозицията става скучна, а щом стане скучна, хората спират да идват, а това значи, че билетите си остават в нас, което значи, че … директорът много обичаше да държи назидателни речи на подчинените си, които винаги прерастваха в безкрайни логически тиради … ти си уволнен!

Зной Ла, който в такива моменти си беше изградил навика да не го слуша, подскочи, защото не разбра дали става въпрос за факт, за просто заяждане или за някаква причинно-следствена връзка в близкото бъдеще.

-Има един…, измънка под носа си уредникът, той носи нови вид…

-Ми давай го де, какво чакаш, да ти падне тавана на главата ли…?

-Ама той не може да снима!

-Как така?!? – опули се директорът.

-Ами всеки път, когато отворя вакуумната засмукваща бленда, тя или не е на фокус, или част от експоната е извън кадър. Когато започне молекулярното свиване, част от молекулите липсват – я някой крайник, я част от торса или ухото! Ние сме музей, не токшоу за касапи или месарски магазин. Писнало ми е от него. Когато не настрои фокуса, цялото животно се експонира в холограмната клетка, все едно е бланширано. Как да направя от него експонат?!?

-Ми, много си тъп! Проследи го и му открадни обекта – щом е касапин и не може да работи – няма да работи!

-Аз мисля…, започна бавно Зной Ла, но словесната сабя на директора отново го поряза жестоко.

-Ако ти можеше да мислиш, нямаше сега да се гърчиш пред мен като червей! Ще ти кажа какво мислиш ти. Ще се обадиш на най-добрия си фотограф, а аз ще се обадя на най-добрия си ловец на глави. Бутни на оня някакви кинти, за да си купи гориво и храна за експедицията, под претекст, че му даваш последен шанс. Там нещата ще се объркат и ще се развият неблагоприятно за него, и без това всички знаят, че е некадърник и непрокопсаник. Ясно ли е?

-Ясно е г-н директор, почти изплака Зной Ла.

 

~~

Били Боб Рей се изхрачи шумно и със замах постави двуцевката на голото си рамо. Комбинациите от цъкане с език и псувни се лееше в съзнанието му без дори самият той да разбере дали потокът от красноречия е в ума му или наводнява пространството около него. Той побутна с островръхия си кожен ботуш кравешкия крак и отново се изхрачи.

„Мамка му и прасе, даеба! Е те това, ако не е на Гринджой работа, да ми изсъхнат топките на Коледа. Е този път ще му премажа кокалите“. Той се навиваше, обаче дори в удавеното му с бърбън съзнание се прокрадваше довод против версията за съседска свада. Да откраднеш половин крава – добре, пикапът ти е малък. Ама да откраднеш цяла крава и да й зарежеш половината рог и единия крак – е те това вече е… дяволска работа. Той си пийна една глътка от плоската посребрена бутилка и после се прекръсти няколко пъти и един път наопаки, защото макар и да беше на 52 години все още не беше сигурен за правилната посока, въпреки шамарите, с които майка му го възпитаваше като дете!

Били Боб Рей губеше трето животно по този нелеп начин и се закле във всички светии от Южните щати, че е за последен. Той се запъти към огромния си закичен с рога пикап, хвърли вътре пушката и започна да изтегля една свезка с капани от всякакъв размер.

-Кълна се в брадата на стария Джерамая Рей, този път ще те пипна. Копеле проклето…

 

~~

Очаквайте продължение…

Бъзикилийкс - Истината такава, каквато можеше да бъде!?

meglena-kuneva-podslushvane

Потърсихме г-жа Меглена Кунева да коментира своето изказване в предаването на БНТ „Панорама“, че хората които получават минимална заплата 340 лв. не са бедни. Ето какво отговори тя на поставените от нас въпроси:

– Г-жо Кунева, благодарим ви, че приехте поканата да отговорите на нашите въпроси. Да започнем направо, все още ли смятате, че заплата от 340 лв. е нормална заплата и не е признак на бедност?

– Аз няма как да ви откажа интервю, защото все пак съм образована и възпитана в духа на европейските ценности, където откритостта, прозрачността и връзката с обществото са водещи в политическата култура. Но да преминем към въпроса – Да, аз все още смятам, че да получаваш 340 лв. не е признак на бедност. Въобще като цяло, е абсолютен мит, че заплатите в България са ниски. Помислете логично, вие спомняте ли си, поне един голям протест, който да е бил породен от недоволство от…

View original post 1 260 more words

Ерих Фром има една много хубава мисъл – Европа никога не е била християнска, защото силните на деня винаги са подражавали не на Исус, а на Херкулес, Ахил, Александър. Ако прекроим тази идея по български аршин, ще видим, че България никога не е принадлежала нито на Апостола, нито на Ботев. Те двамата искат чиста и свята Република, етническо и социално равенство, върховенство на закона. Получават монархия с ясно изразен авторитарен, етно-национален и религиозен характер, чиито фитил гори и до ден днешен.

Какви всъщност са параметрите на българската монархия? За 70 години имаме трима монарси от две династии – двама абдикирали принудително, третият починал при неясни обстоятелства. Финал с регентски съвет, на чиято съвест тежат доста спорни решения. Не е нужна хронология: един неуспешен (на Батенберг) и два авторитарни надконституционни режима (Фердинанд и Борис III), политически убийства, разправа с опозицията и недоволното население, преврати, неизгодни коалиции и войни, репарации, нарастващ външен дълг. След всичко това получаваш република, която не можеш да наречеш нито чиста, нито свята.

Затова откраднаха части от монумента на Левски, затова се появяват теории, че е хомосексуален или кръвник, затова псува по филмите – защото ние не сме го разбрали, не го разбираме и не можем да го разберем!

Тръгваш след Левски, получаваш Височество!

Grey - Blue Book
„Защо извънземните винаги се представят от „очевидците“ като същества с големи глави? Нима това е някакво универсално клише? Колко тривиално – щом не е от Земята е кльощав, а вместо глава има пъпеш на тънкия си врат и владее телепатия, която излъчва през огромните си непроницаеми черни очи! О, и забравих, задължително е сив. Само не мога да разбера, от всичко, което съм чел, слушал или гледал – сив гащеризон ли носи или е извънземно нудист, щото, ако носиш трико с цвят на кожата си – това е просто проява на лош вкус“.
Такива мисли ме тормозеха. Или не, по-скоро си ги въртях из главата, за да забравя колко тежка е раницата и техниката, която мъкнех със себе си.
„Няма що, страшен Клуб за регистриране на НЛО и паранормални явления“ – 3-ма души, от които само един ходи на експедиции и си плаща членския внос.“ Въпреки че постоянно обяснявах на хората, че интересът ми е по-скоро научен, отколкото сензационен – всички ме гледаха с лека насмешка когато говорех за хобито си. Не мога да разбера едно обаче – защо е нормално да ходиш в планината, за да юркаш по склона с колело, да се катериш по скали, да се спускаш с лодка или просто да ядеш кюфтета в хижата, а не е нормално да направиш преход до някое отдалечено местенце в планината и да поснимаш малко посипаното със звезди небе в търсене на странни светлини и явления, които после да постнеш в международна база данни за наблюдение на нощното небе. Интересно е, че тези занимания наистина имаха научен характер и за тези записи и фотографии не знаеше никой. Те бяха далеко от нездравите усилия на крейзи уфолозите, които по меркантилни причини или от скука коментираха стотиците фалшиви материали в нета. Ментета, не че не разчитах на това в избора си на места, които да посетя. Слушах градски и селски легенди от планинари, къмпингари и виладжии, маркирах ги на една карта и щом около някое местенце се струпваха повече курсорчета, стягах раницата и тръгвах. Разбира се – винаги с наденичка, бира и ракия.
„Надяваш ли се на нещо, а? Разбира се – на хубаво безоблачно небе и на много звезди и сателити“. Дали съм пораженец или песимист за собствената си дейност? По скоро – да! Но винаги можеш да броиш сателитите или да търсиш съзвездия. Имах и няколко попадения, въпреки че критичният ми начин на мислене не ми позволяваше да ги вземам много на сериозно. Просто интересни светлини, повече от които лесно можеха да се обяснят със законите на физиката или коварните трикове, които ни поднасяха собствените ни тела в комбинация с малко повече ракия. Така или иначе другите хобита в планината не са по-малко безсмислени. Най-важното е, че ти връщат баланса в сивото ежедневие от понеделник до петък.
„Да, ежедневието ни е сиво, както недосегаемите ми приятели с пъпешите на раменете – сивото е доминиращ цвят – там, където няма достатъчно яснота, винаги е така.“
С появата на съвременните технологии в сферата на графичния дизайн всеки достатъчно упорит и луд вече е способен да направи достатъчно добра чиния или даже извънземен, които да убедят всеки достатъчно тъп, че са реални. Какво, не вярвате ли? А спомняте ли си как по националната телевизия дадоха кадри за орел, който отвлича дете, а после стана ясно, че са курсова работа на бъдещия Спилбърг или Лукас… Това ми даде тласък да започна. Нещо като опит да разчистя медийната помия. И все пак, ако можех поне веднъж да ги зърна, щях да съм много щастлив и, разбира се, да натрия носовете на онези тъпаци – рибари и байкъри.
„Само веднъж да ги видя“ – дори не усетих дали го изрекох на глас или в ума си!
Понякога се тревожех за клишетата в моето хоби. Извънземните задължително трябва да дойдат в непрогледната нощ, яздейки неизменните си летящи чинни, да те отвлекат и да ти напъхат сонда в задника. Звучи ви познато, нали!? Може би ходех в планината с преспиване, защото обичах огънят и наденицата, а и снимките на нощното небе наистина си заслужаваха. Сега, като се замисля, обаче, приятните предимства на хобито ми май бяха по-малко привлекателни пред от заплахата за анална сонда и телепатична доминация. Най-вероятно затова рядко се случваше някой да дойде с мен. Но какво пък, къде човек може да остане сам в днешно време.
Улисан в размисли се качих на хълмовете над село Царичина, място, упорито пропускано от мен до този момент, поради ред причини. Славата му на изключително менте, погълнало маса държавни пари – нещо достойно за омраза от едно бедно общество, като нашето. Българският Розуел беше направил за смях българската армия, която търси в центъра на селото първото разумно същество, населявало земята. По-късно се намесиха и извънземни, контактьори и екстрасенси, които охотно са ползвали военната тайна, за да харчат тлъсти суми от родния бюджет. Жалко, че проектът е неуспешен, въпреки пророкуванията на самата Ванга – каква цинична ирония.
Започнах да се оглеждам за място, на което да имам максимален обзор, за да разпъна техниката, но да бъда и на завет. Спрях се на слънчева, широка поляна, на върха на малък хълм, заобиколен с пръстен от стари дъбове. Местността даваше прекрасна възможност да разгърна техническите способности на панорамна камера. Метнах раницата, поставих внимателно сака на земята и се залових за работа. Разпънах стативите, закачих камерата и фотото, сглобих импровизирания пулт и го свързах към малката слънчева батерия. Реших да изпия една бира преди да пусна проследяващия софтуер и да се захвана с дървата и манджата. Не разпънах триногото столче, защото избрах място за бивака до повалено старо дърво, чийто дънер беше много удобен за сядане и облягане.
Извадих кенчето от термо торбата, седнах, опънах гръб на падналия ствол, израдвах се на звука от изравняването на налягането и жадно надигнах бирата. Слънцето ме заслепи за секунда, но удоволствието от студената газирана течност притъпяваше паренето в очите.
„Студена бира, готино място, мъжкар съм…“, наведох надолу глава, пред очите ми играеха буйни слънчеви зайчета и тогава… Тогава, само за секунда, всички клишета умряха. На отсрещната страна на поляната мярнах средна на ръст хуманоидна фигура. Първо си помислих, че слънцето си прави шеги с очите ми, но не! От близо 100 метра разстояние в мен се взираха две огромни почти триъгълни черни очи. Съществото носеше плътен сив комбинезон с висока яка, под който с най-малки детайли се очертаваше нереално ефирното му елегантно тяло, контрастиращо с огромната по размер глава. Да, всъщност поразителен контраст имаше и в млечнобялата му кожа, която допълнително подчертаваше черните очи. То помаха с дясната си ръка. Каква ръка само – пръстите бяха дълги и възлести, дланта по-широка от гръдния кош, ноктите дълги и заострени, черни издатъци върху млечната кожа.
– Мога ли да се приближа – звукът се разнесе от неговата страна на поляната, но съществото не помръдваше малката си лишена от устни цепка под едва забележимия нос.
Странно, единственото, което усетих в този важен за мен момент бе как бирата се стича между краката ми, а чатала ми подгизва. Съществото продължаваше да стои с вдигната десница и отново зададе същия въпрос.
„Мразя хобито си!” Тялото и мозъкът ми очевидно не можеха да вземат правилното решение – страхът, адреналинът и паниката се бореха за надмощие в мен, погледнах назад, прииска ми се да побягна, но просто стоях вкаменен на място си.
– Ако искаш, ще си тръгна. – Безмълвно повтори съществото. – Не се притеснявай!
Какво означава да си голям глупак – да мечтаеш за нещо цял живот и когато имаш възможност да го постигнеш, просто да се осереш. Станах решително, припряно избърсах лепкавите си ръце в дънките и махайки с ръка подвикнах:
– Ела, приближи се!
Направо не можех да повярвам! А най-интересното в случая се оказа, че се притеснявах колко нелепо изглеждам. Не знам защо реших, че докато идваше към мен, създанието гледаше петното между краката ми.
– Не съм се изпуснал, просто не те очаквах и се залях с бира.
Не знам дали това, което твърдях беше вярно, но си дадох сметка колко нелепи сме ние човеците. Това същество беше от друга планета, може би от друга вселена или реалност, а аз му се оправдавам, че не съм се напикал.
– Не се притеснявай, няма да те нараня. – заяви ми съществото, без да говори.
Уверенията му бяха абсолютно необходими. Начинът му на придвижване беше доста особен и много напомняше на животно, което се готви да те спипа в лапите си. То ходеше с вдигнати напред длани, тялото му се извиваше назад под формата на буквата s, а главата висеше най-отзад, балансирайки леко пружиниращите му крачки. Изглеждаше смешно и крехко, но лекотата, с която се движеше леко напред ми подсказваше, че мога само да му вярвам, защото в противен случай нямаше никакво значение. Най-вероятно гоненицата щеше да свърши много бързо. Това някак си ме успокои и аз започнах да се държа по-смислено.
– Чрез телепатия ли общуваме?!
– Ха, не, ти не си способен на телепатия или поне не на високо комуникативно ниво.
– А как тогава те чувам, без да говориш?
– Разговарям с теб посредством машина за автоматичен превод, аз дори не мога да издавам звуци на вашия език. Преди нашата раса сме си общували чрез обмяна на аромати, затова и почти нямам уши.
– Интересно, а какво правиш тук?
– Дойдох да те видя, нали се занимаваш със заснемането ни!?!
– Това устройство за превод – направо се учудих от себе си – отразява ли ирония и майтапи?
Съществото замълча за малко, погледна леко настрани все едно търси нещо и после се втренчи директно в очите ми, изтръпнах…
– Настроено е да отразява всичките ми емоционални нюанси, а също и да превежда твоите. На мен ми е леко весело в момента, а ти си доста…, химическият ти баланс показва – уплашен си и си объркан. Не се притеснявай и аз за първи път виждам разумно същество от друг вид.
Това уточнение ми позволи да се поотпусна, щом едно извънземно може да ти говори с лека насмешка, а после да се впусне в обяснителен режим – то нещата не отиваха на погребение, засега.
– Да не се опитваш да ми кажеш, че аз досега съм съществувал толкова за теб, колкото и ти за мен?
– Е, не точно! Ние ви наблюдаваме по-отдавна, отколкото вие нас, а и доста по-успешно.
Очаквах да се усмихне, поне интонацията му беше такава, но малката цепка не помръдваше.
– Защо ни наблюдавате?
– Чакай малко! Аз още нищо не съм те питал. Какъв домакин си ти! – каза създанието и разпъна в интересен жест напред трипръстата си длан.
Отново се изнервих. Съществото едва ли тежеше повече от 30 килограма, но тази ръка и тези нокти очевидно можеха да отворят безпроблемно дори и руска консерва без инструменти. По-скоро се озъбих, отколкото усмихнах и процедих едвам, едвам.
– Питай?
– Ще ме черпиш ли една бира?
– Ъ?
– Ще ме черпиш ли една бира?
– Ааа, да, заповядай.
Подадох му студеното кенче и той с отработено пинсетно движение го грабна и отвори.
– Ще го изпиеш ли?
– Разбира се, но тъй като ми зададе много въпроси, смятам, че сега е мой ред да питам. Освен това трябва да въведем правила – един въпрос ти, един аз, че иначе все едно съм на разпит.
– Ъъъ, добре – съгласих се аз, като напълно осъзнах слабата си позиция в диалога – на любопитен страхлив туземец. – Питай!
– Аз, преведено на твой език, се обозначавам в обществото ни като Малко прах от тихи нощни стъпки. Ти как се казваш?
– Васил и предполагам, че не си запознат, но сега не значи нищо. Навремето е значело „царствен”.
– Да, и моето „име“ сега не значи нищо, просто така ни различават. – Съществото започна да ме гледа много настойчиво и тогава, не знам дали си въобразих или наистина се случи, чух в съзнанието си „наздраве“. Дигнах бирата, то също!
– Наздраве, изрече преводачът. – Питай!
– Ще бъда по-любезен! Откъде идвате?
– Ами, това е малко по-сложно. Не може да се каже, че е близо или далеч. Вие не можете да стигнете до там, а и аз няма как да ти го обясня или по-скоро ти няма как да го разбереш. Да кажем от друго място.
– От космоса!?
– Оооо, не в космоса не може да се пътува – много е опасно и бавно. Използваме принципи в математиката и физиката, които няма как да разбереш!
В гласа му нямаше опит за обида, но аз се почувствах доста тъжен, защото осъзнах какво има предвид – шимпанзето не може да разбере как работи реактивния двигател. Погледнах надолу в земята и бавно изрекох.
– Питай, защото имам само още един въпрос към теб!
– Защо идваш тук и снимаш небето? Какво очакваш да се случи?
Направо ми се дорева, наистина. Аз цял живот не ходя на риба, за да не ловя шарани, а търся братя по разум и накрая какво…?!?
– Търсих теб, но за съжаление, мое, никога не съм очаквал да те видя. Бях скептик, но все пак се надявах, че ще мога да зърна летящата ти чиния или дори как ми махаш.
– Защо се разстрои?
– Не съм се разстроил – отвърнах му аз заядливо с пълното съзнание, че съм просто едно морско свинче, затворено в аквариум. – Освен това е мой ред да питам.
– Питай?
– Честно да ти кажа, не съм се подготвил много за този диалог, а и очаквах след първата ни среща да бъда изтезаван сексуално с цел научен експеримен, но… ще те питам. Защо ни наблюдавате?
– Душата ми се усмихва! Изучаваме себе си! Не съм искал да те нараня или обидя и не се притеснявай, ще изтрия паметта ти, за да можеш да идваш и пак да снимаш небето!
– Това не е ли мое право – аз да разполагам с паметта си? Или ти, О! Божествени, ще решиш вместо мен!
– Твое право е, ако искаш няма да я трия! За твое успокоение ще ти кажа, че ние не сме единствените разумни същества, които могат да наминат. Така че, спокойно продължавай с хобито си и без това нямам намерение да се снимам с теб.
– Не ми отговори на въпроса!
– Изучаваме себе си.
– Как?
– Нали ме пита за телепатията?
– Да, и?
– Ние общуваме помежду си посредством телепатия, особено когато имаме важни въпроси за решаване – сложни задачи и уравнения, преплитаме своите електромагнитни мозъчни вълни с тази част на мозъка, която вие бихте нарекли телекортекс. Обществото ни е перфектно развито и организирано благодарение на тази способост.
– Какво общо има това с нас?
– Запознат ли си с вашата еволюция?
– Да, чел съм това-онова.
– Човек има три пласта на мозъка – рептилен дял, лимбичен дял и неокортекс, кой от кой по-голям и ефикасен. Ние имаме четири дяла, затова и главата ми е толкова голяма?
– Това не ми дава отговор!?!
– Чу ли наздравицата?
Замислих се какво да отговоря, но потвърдих.
– Вие сте на еволюционен стадий, в който телекортексът ви започва бавно да се формира. Ние се интересуваме от тези процеси, защото когато това се е случило с нас, не сме имали възможност да ги осъзнаем и изучим. Четох вашите книги и разбрах, че хората от векове мечтаят или претендират за подобни способности, но те ще са напълно възможни за вас едва след 500 – 600 хил. години. Дотогава ще постигнете много, но не толкова, колкото след като започнете да работите като истински колектив. За вас това ще е нов стадий на цивилизационно развитие. Разбира се, еволюцията е жестока. Дойдох при теб, защото ме извика, а макар и телекортексът ти да е малък колкото неокортекса на един едър бозайник, ти си много надарен за вида си!
Съществото надигна бирата, после ловко смачка кенчето, превръщайки го в малка металическа шайба. Махна ми с ръка и се обърна.
– Ей – подвикнах аз след него – може ли един последен въпрос?
Съществото обърна главата си наопаки, без да завърта тялото си и в съзнанието ми изникна отчетливо „ПИТАЙ!“
– Видях ръцете ти! Хищник ли си?
Преводачът ми отвърна абсолютно равномерно!
– Еволюцията не познава друг тип разум! – и добави вече весело – Но днес не си в менюто ми!
Малко прах от тихи нощни стъпки завъртя голямата си бяла глава и с всяка изминала крачка започна да избледнява, изчезвайки още преди да стигне до горския пояс, а аз останах да стърча още дълго така с топла бира, мокър чатал и без нито една снимка във фотото.

Пътуването по света ме убеди, че всеки народ си има свой Бай Ганьо. Напълно сигурен съм в това твърдение. Българският народ обаче има и своя Алеко Константинов, който да го опише така прекрасно и подробно във всичките му социални активности: предприемаческа, политическа, публицистична. В този смисъл трябва да се радваме, че се познаваме така добре. Би било интересно, ако в световната литература се потърсят аналози на този типаж и се направи сборник под наслов „Такива каквито сме, но не искаме да бъдем“.

20140921_141034
Авторска снимка.

В Брюксел, там където свършва цивилизацията, и пероните на Гар дьо Норд разделят лъскавите кули на Ситито от малките схлупени улички и бордеите, в началото на опикан тунел, граничен пункт между два свята, гордо се извисява Чао Чоу Палас. Хотел като всички малки тризвездни хотели. Или пък не, не толкова обикновен, даже малко странен! Нито малък, ни голям, той е чист и спретнат, ала в очите на посетителя веднага се набиват някои особености. Целият персонал на хотела се състои от китайци. Е, какво пък, ще си кажеш – нали носи китайско име. Да, само дето белгийските хотели с фламандски и френски имена също не се обслужват от местни хора. Но да не го избиваме на расизъм.
Персоналът е прекомерно любезен, но само малка част от него говори чужди езици. Затова пък очите на всички шарят с усмивка. Тази веселост никак не отговаря обаче на китайскоезичната комуникационна ситуация във фоайето на хотела. Застанал зад овалната рецепция, рецепционистът прилича по-скоро на фелдфебел, даващ нареждания на своите войници. А те веднага се впускат из стаи и коридори, за да му угодят.
Посреща ни китайска мъдрост и скенер за лични документи, колко напредничаво! Но оттук насетне почват изненадите. Ключът е пластмасова перфокарта, стара и отдавна забравена технология. После на вратата бая ще се изпотим, даже ще му ударим една традиционна българска… Асансьорът е малък и тесен, упорито отказва да тръгне с двама мъже и два куфара. Бутоните му ни връщат в 70-те, а плътната тапицерия на кабината, напраскана с телбод изглежда повече от сюрреалистична. Когато светлината на улицата се загуби сред мрачните криви коридори на хотела, тогава започваш леко да се притесняваш. Къде попаднах? Чисто, спретнато, но „мейд ин Чайна“ и то без да си личи някакво старание да бъде пригодено за западна употреба.
Аварийните изходи са добре залостени, стълбите между етажите следват фламандската традиция, но са застлани с хлъзгави плочки и нямат парапети. Стаята, която ни се разкри след продължителна борба с ключалката, е просторна и светла, но… По-скоро прилича на стая в общежитие, отколкото на хотелска. Първо, банята и тоалетната са отделно, но никакъв шанс да се изпикаеш с вдигната дъска, тоалетната чиния само напомня на хубавите западни образци, иначе две огромни метални куки се впиват в дъската така, че да не може да помръдне. В банята има странен уред, който досега не бях виждал. С колегата седяхме и дълго му се усмихвахме – изказахме десетки хипотези, все пак сме учени. След внимателния оглед на помещенията установихме, че със сигурност това е най-странния хотел, в който сме били.
Напуснахме хотела, за да обиколим Брюксел, пихме бири, после пихме бири, после казах ли, че пихме бири и, за да не забравя, ядохме национална белгийска кухня – дюнери. Взехме си хапване и разбира се бира за хотела и поехме към Чао Чоу Палас. Трябваше да се наспим, защото утре ни чакаше дълъг път. Преди заспиване поразцъкахме из нета, пихме бира и споделихме малко впечатления за отминалите дни.
На сутринта рецепционистът се усмихна възможно най-широко, пое невъобразимата карта-ключ, зададе ни няколко любезни въпроса и ни изпрати с поглед.
После вдигна телефонната слушалка, набра номер и тихо каза на китайски.
– Стандартен, източноевропейски, два броя ИС 13-25, изпращам финалните данни за оформяне на потребителския профил.
– Сигурен ли си? – отвърна му строг глас отсреща.
– Да полковник, защо?
– Не ме наричай така, казал съм ти – изсъска полковника. – Преводачът от български нещо се е впечатлил от записите, направени в стаята! Трябва да направим очна ставка, пращам ти смяна.
– Тъй вярно, полковни…
-Аххх, … чу се гласът отсреща и после връзката прекъсна. Една тайна врата се отвори в мазето на хотела и оттам излезе усмихнат китаец със снежно бяла риза и черен панталон. На ревера му гордо се мъдреше табелка с надпис Пинг Хе – рецепционист.

Годините минаваха, Европа започна да се превръща все повече от център в периферия, а от икономическата гордост на Стария континент остана само бегла сянка. В Брюкселското Сити се беше събрала огромна мрачна тълпа, отпред се блъскаха шумни журналисти.
– Господин министър, господин министър…
– Фалитите са неизбежни господа, китайците ни притискат здраво и вече не само в областта на производството и стоковите пазари, а и в сферата на услугите. Изглежда Дракона се справя все по-добре с желанията на западните потребители, разбира ги и им угажда напълно и то на доста конкурентни цени, така че…
Тълпата ревна и заглуши колоните, тънките полицейски кордони се пръснаха, настъпи хаос. Оттатък, през опикания тунел слънчевите лъчи весело си играеха с прозорците на Чау Чоу Палас. Отпред чакаха големи камиони, натоварени с плътно запечатани кашони. Пред вратата стояха двама китайци.
– Е полковник, бяха славни времена!
– Да, но вече няма какво да научим тук, така че…
Възрастният китаец заключи катинара с веригата, пъхна ключа в джоба си, потупа го, усмихна се и довърши:
– Да се прибираме разузнавач Хе.

Много хора в публичното пространство раздират гърлата си, за да обясняват колко е зъл Изтока, или колко е подъл Запада. Политическите ми убеждения ме мотивират да обясня и на двете групи индивиди, че са просто магарета, водени за носа от пропаганда, действаща с едни и същи средства. Ето и доказателствата – серия плакати „Не говори много, врагът слуша“.

imcounting

Чичо Сам не обича приказливите!

imcounting 3

Нито колхозничката Маша и нейната британска посестрима.

imcounting 2

Хората, които имат глави на раменете, да помислят. Другите да продължават да повтарят мантрите на своите господари. Очевидното обаче оставя тъга у човека: каузите нямат значение, щом средтствата за тяхното постигане са идентични!